Цената на щастието с и без опаковката

Обожавам пролетта! Не заради птичките и зелените тревички. От тях имам зверска алергия. Просто обожавам да се разхождам из малките улички на София, да откривам чудни малки работилнички, най-ароматното кафенце в града, нова галерия…

Вчера обаче имах първа цел - голямо „магазинче” на централна "уличка". За обувки, разбира се! Чакам ги от 2007 тея обувки да стъпят и в България. Ето ги! Същите като в сайта! Обаче 20 % над бюджета, дето имааааам… L Пробвах ги! Голяма грешка! Никога не пробвайте нещо, което надхвърля бюджета ви и знаете, че ще ви лепне! Насилих се и излязох от магазина… обаче вече ни работилничките ме радват, а и какво кафенце в 7 вечерта?! И почвам аз с уравненията: Ако не си купувам тоя месец списания и тамън ще покрие тия 20 %. Или пък може да си намеря същите, ма на по-ниска цена. Тогава хем душата сита, хем обувките – цели. Е да, ама няма пък точно същите. И докато си смятам аз процентите, в които никога не съм била добра, хоп, пак пред магазина се оказвам. Случайно. Дали? Цамбур вътре: „Взимам ги! Давайте!” И докато бюджета ми + 20 % бавно преминава от картата в неизвестна посока, една девойка чурулика усмихнато и тропка с една електрикова и една цикламена обувка из магазина.  „Охххх, страхотни саааа! Оффф, не мога да избера… Вие какво ще кажете? А вие? Оххх, не мога да избера. Ще си купя и двата чифта! Даже ще си ги нося ей така – една цикламена и една електрикова!”

Трансфера ми е успешен! Айде ново уравнение. Тоя път x е t (време). Дали и ако да, колко време ще се сърди Милен, че „пак обувки”. А и аз имам ужасния навик никога да не крия цената… „Ама аз взех оранжеви, щото знам, че ти мразиш зеленоооо. А зеленките бяха просто уууникааални…”

И докато се връщам аз в годините на СМГ-то с разни уравнения и неизвестни, едно „шляяяяп!” ме връща в настоящето. В градинката на Седмочисленици тийнове си бият шамари. Страшна игра! А по мое време, к'ви тупалки имаше! Истински! Не „шляп”, а „Бух! Бух! Туп!”. Само дето участниците бяха момчета, а сега основно момичета, ама… времена и нрави, както казва ТВ-гурото професор Вучков.

Срещу мен върви семейство с повече злато по себе си от кубетата на Невски и се смеят ли смеят… с цяло гърло. И майката и бащата, че и сина-предтийн.

Пред Мимаса двама младежа, подпрели айрян на капака на А6-ца, нагъват суджу, мляскат и се хилят. Единия се омазал с майонеза около устата и голям смях. А една баба стиснала продърпани букетчета, седи върху тенекия на ъгъла на Графа и Патриарха и гледа тъжно към смеещите се момчета. На бабата хич не й е пролетно, още по-малко весело…

Добре де, нали „щастие с пари не се купува” ? Защо тогава не видях нито един усмихнат човек на спирката на трамвая? Защо бабата гледа тъжно? Защо въобще по дяволите, седи на тоя ш*бан ъгъл, а не гледа „Черешката на тортата” ?

Връщам се в годините, когато имах най-малко пари – студентските. Егати кефа като идем след часовете във „Финансиста”! По една салата с нарязана пържола, омесена с майонеза и кисела краставичка. Били викаше, че била от „клиентско”. Демек к'вото останало от дневните пържоли на клиентите… И най-вероятно беше права! Ма голям праз! Баси колко се веселяхме там…. Даже един път спря тока (а то е на последния етаж и се стига само с асансьор) и останахме „заложници” няколко часа. Ехааа, песни… „Кой ще меее прегръщааа, от сегаааа и къдееее…”

И като дойде Петък и Събота, среща в „Дивака”. С Ради си разделяме по 1 овчарска, 1 пържени картофи със сирене, 1 фанта лимон и 4 големи водки „български”. Хем пари не харчих, хем тежах 45 килограма! И по цяла вечер – смях!

А как се хилихме с Били като ми се скъсаха обувките и ми изскочи кутрето насред Раковски! Ейй, колко обущар видяха тея обувкииии!!! Няма пари за други, пък и ей я къде е зимата…

Е да, тогава си живеех при мама на Стамболийски, взимах си стипендийка и кеф! Един път само платих половината сметка за домашния телефон, щото много наговорих, а и още нямаше мобилни. И така си бяхме всички приятели. А като свършат парите, купувахме "на партия" по 1 бутилка водка, 2 степчета, които разтваряхме в 2 литра вода и по парковете! До сред нощите. И пак смях, смях…..И едни мечти за бъдещето...все розови и усмихнати.

Ама като кандидатствахме, никъде не пишеше:

След завършване на тази специалност, имате следните опции:

А) Ако сте грозна, но талантлива актриса – щатно място в Шуменския, ако сте много талантлива, може и до Народния да стигнете. Месечна заплата 350 лв.

Б) Ако сте бездарна, но красива – горепосоченото + водеща на предаване, че и в сериали, ама след 2010 година. А ако сте много красива, дори участия в реклами. Месечната заплата може да стигне и до над 1000 лв.

В) Ако пишете добре, съсценарист на сериали. Ако баща ви/дядо ви е бил голямо име по комунизма, може и главен сценарист. Месечната заплата зависи от баща ви или дядо ви, дори да са покойници.

Еййй, колко години мъка, а и колко кандидат-студенти щяха да се спестят на Академията….. Че и не само там, ама нямам особен поглед върху другите ВУЗ-ове. Доколкото знам, при Иконома, вероятността да станеш водеща е дори по-голяма от описаната в Б).

Ама нищо такова не пишеше тогава! На мен ми отне 3 години да се преориентирам… А има такива, които закъсняха… взимат си 350 лв., от които като сметна колко отиват за пенсионна осигуровка, най-вероятно ъгъла на Графа и Патриарха няма да е единствен след време. Обаче има и такива, на които не им пука! Те са мнооооого малко. Те са истинските „хора на изкуството”. Най-вероятно, също толкова малко хора са ги и чували, защото не ги дават по телевизора.

Всъщност, не знам има ли мерни единици за щастието. Може би младостта или здравето, въпреки, че като знам цените на лекарствата… А в Куба казват, всички били щастливи. Бедни, болни и щастливи. Не знам, не съм ходила. Може и така да е. А може би щастието е в главите ни. Щастлив е този, който е щастлив, когато се чувства щастлив.

Преди време, четох следната история в биографичната книга за Невена Коканова, разказана от приятелката й Мария Статулова. Останала Невена без работа в театъра, а киното вече умирало. В театъра много не я долюбвали. Най-вероятно, защото Невена Коканова не се вписва в нито една подточка. Тя е хем красива, хем талантлива. Та, двете безпарични. На едно кафене не можели да идат като хората. Пък имена, особено Невена. И си организирали следната „игра”. Взимали в Петък дрехи или бижута от реквизита на театъра. Обличали се в Събота, нагласяли се и тръгвали гордо из софийските улици. Разхождали се, смеели се, като се уморят, сядали на пейка в парка. И били щастливи! Много щастливи!

Послепис: Ако сте между 20 и 50 години и не сте инвалид, нямате никакво, ама никакво извинение да не работите, докато майка ви мие насрани старчески задници в Италия или Гърция!

За Управителите в Технополис

Този път, писанието не е мое, но пък имам огромна молба към всички, които ще го прочетат: Моля, разпространете го!
Въпроса не е за една кафе машина или заради 200 лв. Аз лично никога не съм можела да си търся правата и за това се радвам и подкрепям хора, които го правят! Това е единствения начин да подобрим положението!
Това е пореден пример за изгледа на днешния УПРАВИТЕЛ! Такива срещаме всеки ден. Напоследък управителите са като кучешките лайна по улиците - много и навсякъде. Като ги настъпиш, се размазват по обувката ти, развалят ти деня е после дъъълго напомнат за себе си...Независимо дали са Управител на Технополис, Управител на клон на банка, Управител на магазин за хранителни стоки, Управител на управителя, Управител на водопад....

Milen Bozhilov
Ами случката с 2 думи е следната - кафе машина Saeco, не особено скъпа - 200лв, купена преди 2 седмици, не работи - тече вода яко от нея някъде отдолу. В магазина отказват да ми я заменят, с предложение да я пратят в сервиз и в 30 дневен срок да ми кажат кво правим. На въпроса ми защо не мога да си правя кафе с чисто нова машина, а трябва да чакам 30 дни ми казват - това е процедурата. Обаче, с гаранцията са ми прикрепили извадка от закона, където пише, че имам право да ми я заменят с нова, или да поискам да я отремонтират. Като се има предвид, че машината е чисто нова - не е да кажем от експлоатация дефектирала, аз исках да ми я сменят. Дойде някакъв псевдо-управител, който не се и представи - да ми обясни процедурата. Опита да ми каже че машината е "доста" използвана, и избяга в неизвестна посока. Викнах го пак - същото. Пак избяга. Питам един от служителите - как се казва управителя - гледа виновно. Знам го вика само по първо име - Росен. Казвам му я да го извикаш пак, че имам чувство, че не ме разбирате. Дойде Росен, за 3ти път - и му казвам - знаете ли, че персонала не ви знае фамилното име - а той ме гледа, гледа, и измисли - това е, защото сме си много близки. Контрирах го с въпроса дали знае на майка си и баща си фамилиите и дали и с тях е толкова близък, но не срещнах очаквания резултат. Обясних му, че при нужда ще занимая Комисията за Защита на Потребителите, както и предаването "Barcode "по 7 дни, а и ако трябва "Господари на ефира". Също му обясних, че възнамерявам да си взема отпуск и да прекарам 3-4 дни пред магазина, уговаряйки хората наумили си да направят грешката да влязат в този магазин, да не купуват за нищо на света - все пак 10 човека отказани = 2000 лева. Обясних му и че съм закупил почти цялостно оборудване за апартамента си от тях, на една не-съвсем малка сума и че възнамерявам да си купя още днес и сокоизстисквачка от тях... Отговора на управителя: "Правете каквото искате - оплаквайте се, където щет!" За пореден път опитах да му обясня, че в цивилизования свят, щях да си поискам парите обратно, а в този случай просто искам кафе машина, която да работи - и да си направя кафе на следващия ден. Тук управителя загуби контрол и ми каза, че преча на работния процес (все пак вече бяха изминали 2 часа) и смята да извика охраната да ме съпроводи. Аз му казах, че съм съгласен и наистина, за времето което той и 2-мата верни негови служители ми отделиха, можеха да са продали 5 неща за по 200 лева = 1000 лева. Но уви - пак никакво разбиране. Пожелах в писмен вид да ми даде становището на магазина - че отказва да ми замени машината - "Длъжен ли съм?" отговори смело той. Помолих го да се обади на баш-управителя, когото днес замествал, и да ми даде да говоря с него - като се надявах, поне той да види цялата картинка и да е по-цивилизован. Избяга за пореден път уж да говори с управителя. След кратък разговор дойде и ми каза: "Не мога да безпокоя управителя в почивния му ден." Отговорих му, че след като току що е говорил, явно може да го безпокои, но заместникът си тръгна и каза, че няма да говори повече с мен. Ако си мислите че това се случва в някакъв офис - грешите - в центъра на магазина тече разправията :).

Срещнах някакво разбиране в една от служителите, която ми написа, че магазина отказва да замени кафе-машината и ме информира, че управителя бил на работа на следващия ден от 10 до 22 - да заповядам. Е, заповядах. Същия модел и малък човек - не управител, а някой продал 5 перални за 1 месец и изкачил се по витата стълба на кариеризма в Технополис. Управителя умело предположи, че не съм прочел упътването и затова тече машината. Дори смело ме посъветва, че няма срамно да си призная грешката. На него също не му беше интересно дали ще ходя в КЗП или в телевизията Е, малко му се дръпна лайното като му казах, че служителката ми е написала, че отказват да заменят машината, но пък същевременно, след 5-тия път в който ми каза, че всъщност аз не знам как се ползва машината, ме запита ехидно дали не искам да ми прати някое момиче да ми сглоби машината вкъщи и да ми прави кафе всяка сутрин. Каза ми, че трябва да я пратят в сервиз и там да кажат кво-що и че нямали "оборотни" кафе машини специално за мене, а и не били длъжни. Също така мазно намекна, че от сервиза щели да кажат, дали машината е експлоатирана правилно и дали не е заменена. На моето предположение, че от сервиза може да съгласуват с магазина какво да бъде становището бях запитан дали си мисля, че Saeco е фирма от Илиянци и дали си мисля, че нямало да си държат на репутацията. Отговорих, че съвсем до скоро съм смятал и че Технополис си държи на репутацията, но той и колегите му са успели да ме убедят в противното. Управителят беше така любезен да ми разкаже за случка как човек опитал да върне стар миксер, с желание да му го заменят с нов, а аз кимах разбиращо с глава.
Заяви ми, че се въртим в кръг и на него съм му нарушавал работния процес. Останахме с разбирането, че ще пиша до КЗП, Баркод и тн. Тръгна си управителя, а аз се сетих, че не ми е дал визитка – помолих служителката да ми донесе. Позабави се малко и донесе визитка, на която грижливо с химикалка беше зачернен мобилния телефон на управителя, и отгоре за всеки случай – да не прозира – с бял коректор!
Те това е мили дами и господа историята за моята кафе-машина, и управителчетата с малки душички и никакво разбиране. Не им е ясно, че има клиенти като мен, които ще ръчкат и ще вдигат шум – и малко или много ще им донесат загуби. Да оставим всички мои приятели, които силно ще бъдат агитирани да не купуват нищо от този магазин, но човек средно сменя 3 жилища през живота си, да кажем, че оборудването би могло да струва поне 10 000 лв. на имот – общо 30 000 загуба само от мен със 100% сигурност.

Добра сделка, г-н управител – не се съгласихте да смените кафе-машина на цена 200 лв. – спестихте 200 лв. на Технополис – честито!

Този път - без хумор!

Не знам защо напоследък темата за деца, родители, семейни отношения толкова ме впечатлява! Всъщност, какво има да не знам?! На 32 г. съм и явно часовника ми не само тиктака, а направо звъни оглушително. Ма аз с алармата никога не съм имала проблем! Тя си дрънчи, аз си спинкам….хич не ми пречи. Както и да е! До сега винаги съм се опитвала да гледам на проблемите по-иронично, с чувство за хумор, да не съм от вечно мрънкащата тълпа, но тоя път няма място за смешки. Днес в Дир.бг прочетох:

„Депутатите отхвърлиха промените в Кодекса на труда, предложени от депутата от Коалиция за България Захари Георгиев, според които осиновителите на деца до 5 г. да имат право на отпуск по майчинство.”

Няма да коментирам самата статия или поредната полюция на депутатите. Който иска, ще я прочете. Искам само да ви споделя една история…

Преди години, преподавателката ни по физика в СМГ,  г-жа Ятовска, организира събиране на дарения за дома за сираци в гр. Роман. С внучката й се връщали от не помня вече къде. На гара Роман влакът се развалил и трябвало да изчакат час-два да го оправят, за да продължат към София. Решили да направят един бърз тегел по градчето. Така стигнали до оградата на дома. Няма да ви разказвам какво са видели, защото това са се техните спомени. Ще ви разкажа моите.

Направихме инициатива по събиране на дрехи, пари за купуване на обувки, боб, макарони, олио и т.н продукти от първа необходимост. Т.к до тогава, голяма част от децата не бяха носили обувки?!, не знаеха номера си и изпратиха очертания на крачетата си върху лист хартия. Всичко това се случи малко преди Коледните празници.

Г-жа Ятовска събра няколко ученици от випуска, между които и аз, да отидем лично и да раздадем нещата на децата. Ние пътувахме с влака, а подаръците с бусове.

Бяхме направили и на всяко дете пакетче с портокали, шоколади и някакви такива „сладушки”, както едно време когато сурвакахме съседите на Нова Година.
По пътя, г-жа Ятовска ни събра в едно купе, за да даде инструкции, които сама е получила от преподавателите в дома. Помня някои:
„Момичета, махнете всякакви обеци, пръстени и гривни! Децата не са виждали и ще искат да им ги подарите, а дори да им ги дадете, няма да има за всички и ще се сбият”
„Давайте подаръците на всяко дете лично в ръчичките, хем да не им ги вземат по-големите, хем и леличките…”
„Не говорете за семействата си!”
„Дръжте се! Това което ще видите, може да ви травмира за цял живот.”
Последното се оказа повече от вярно! Дори докато го пиша, сълзите ми рукват…..

Стигнахме до дома. Децата бяха от 1-ви до 12-ти клас. И не, не бяха само циганчета. Навън беше зима, а някои бяха с вързани с ластици найлони около крачетата си… вместо обувки. Трудно се различаваха момиченцата от момченцата, защото повече от половината бяха с обръснати глави. Заради въшки. Още в началото започнаха да си избират „своя кака” и „свой батко”. Така около всеки един от нас се сформира малка групичка. Всеки се опитваше да хване своя батко или кака за ръка, да се докосне до него…. Гледаха ни с големите си очи и ни разказваха историята си.

„Пък мен не може да ме осиновят, защото мама не е дала”,
„А аз имам брат и сестра. Те са по-големи. Брат ми е ей там, а сестра ми живее при майка и татко”
„ А ти с майка си и баща си ли живееш?” – забиват ме със „забранен въпрос”
„Не! Моя татко е починал много отдавна.”
„Значи и ти си като нас! В кой дом живееш?”….

Ако някое дете реши да смени „каката” или „баткото”, другите яростно го отпъждаха: „Махай се оттука! Ходи си при твойта!” и така се вкопчваха в своя, че чак задушаваха с малките си ръчички.

Имаше едно момиченце от „моите”, около 7-8 годишна, с обръсната глава. Циганче беше. Не говореше много. Само вървеше до мен като сянка и ми галеше косата, щом се наведа или седна.
После ни разходиха да покажат къде спят, къде се хранят…Имаха един стар телевизор, закопчан с катинар в шкаф със стъклена витрина.
Стаите, в които ме въведоха, помня вече смътно. Явно вече ми беше дошло твърде много мизерията и трагедията. И не толкова в самия дом, колкото в душите на тези деца. Започнаха да се дебнат и клюкарят едно друго. Всяко се стремеше да изпъкне, да стане любимец. Сигурно са се надявали, че някой от нас ще се върне и ще ги спаси…

Започна тържествената част. Извикаха ни в „залата”. Там раздавахме пликчетата със сладостите и обувките. Извиквахме децата едно по едно. Те гледаха жадно в шоколадите и за отрицателно време пода се покри със станиолчета.

„А това какво е?” – едно момиченце държеше портокал в ръце и го оглеждаше подозрително. Забелязах, че почти във всяко пликче бяха останали портокалите.
„Портокал. Вкусен плод.”
Детето го захапа както е с кората и се намръщи „Горчив е! Не ми харесва!”

Учителките обявиха, че са ни подготвили кратка програма, за да се отблагодарят. Подредиха ги пред нас и децата запяха. "Песен за сирачето"… Знаех, че нарочно са ги научили на тая песен. Знаех и че не трябва да плача пред тях. Затова избягах от залата. И някои от другите момичета хукнаха. Всички „каки” ревяхме. Някои от „батковците” също.

Пътя обратно не помня… как сме се качили във влака, какво сме говорили, въобще говорили ли сме си нещо…

 "Дайте да анализираме. Най-бедната страна в Европа, с най-много почивни дни, с най-много майчинство. Като си най-беден, за да настигнеш другите, трябва да работиш най-много. Всички да си стоим вкъщи - и да ставаме по-богати. Ама не се става богат и не се просперира, като си стоиш вкъщи" – мотивира отказа си лидерът на ДСБ и бивш премиер на България Иван Костов.

Ееех Зигмунд, ееххх Фройд...

Оффф, това е тема, която много отдавна исках да започна (тя свършване няма), но все си слагах спирачки. Най-вече, защото по нея съм просто „страничен наблюдател”. За сега. Темата за децата. Обаче днес вече не се сдържах…. Само на мен ли ми се струва странно да наречеш собствения си син „единствения мъж в живота ми”?! Тя и Йокаста така, ама пък не е знаела жената… Добре де, знам, че преувеличавам с тая препратка. Та изтипосват го една след друга разни приятелки и познати на стените си, че и от долу „Лайк” до лайка. ОК, мъжа ви изневерил, напил се снощи и заспал пред вратата, не поздравил тъщата за именния ден, или сакън – не изхвърлил боклука! В смисъл, така сега наказвате ли го? „Ей, сега ще си го сложа на стената, че да види той! И брат му да види и майка му – гадината и приятелите му... че не ми пука и не ми липсва, щот си имам истински мъж до мен!” Алоууу, уейк ъп, дет се вика! Оставете детето на майка си, сложете червило, идете на бар с приятелки и тупнете снимка с младия барман. Барманчето колкото и да е млад, все пак не ви е син! Пак ще сте „лелеее, на тоя жена му съвсем изтреще”, ама поне накрая няма да завършва с „горката”.

А най-идеотското е, че голяма част от същите тези жени, до вчера са плюли по „гадината” -  „Как си е разглезила синовете тая свИня, научила ги е всичко да им се угажда….” Е, бъдете сигурни, че след 30 години, вие ще сте свИнята и то най-вероятно не заради качени килограми…

И това не е всичко (винаги има още, не само при Хорст Фукс) „Исках да имам перфектния мъж и за това го родих”. А? Уникално е! Значииии…търсиш си перфектния мъж, къде и как го търсиш, ти си знаеш, обаче го нямаааа…А годините летят и „стрелките, стрелките се гоняааат”. Но този, перфектния го няма никакъв! И затуй си хващаш някой очевидно не-перфектен, който обаче ще те доведе до финал (не в „оня” смисъл). И ето го, 9 месеца по-късно – г-н Перфектен! Тараааам! Абе, а защо му викат 9 месеца, като те са си направо 10? Хм… както и да е, друга тема! И какво правим сега с донора? „Айде, тъпако, ти твойта си я свърши, беж си при мама обратно!” Дори и да не му го кажете така, като ви види кретенския статус, сам ще си побегне! И оттук-нататък да гледа да прави момиченца.. А, да! Ми аз никога не съм виждала мъж да пише: „Исках перфектна жена и си направих щерка”. Тоя след 30 мин. ще е скопен от местната агитка на бг-мама. А, всъщност, знаете ли, че има „бг-татко”? Един ком. и един бг. В бг. – „Класация на най-красивите бюстове (разбирай цици) в света”. Много ясно! Ком. си е форум. Там пък пълно с „мамита”, които се възмущават какво пишат татковците и накрая доволно заключават: ми да, вие сте свине! И най-вероятно отиват да заченат „перфектния”.

Ето ви точен коментар от разгневената Тони след пост на мъж, който се е влюбил в сервитьорка (само за протокола, гледа я от седмици, още дори не я е целунал и описва като: „с усмивка която можеше да стопи леда на полюсите”.).

Отплеснах се пак, но ето го и коментара на Тонито:

„Не знам как гледаш жена си в очите ? Тя сигурно пере , готви, чисти, гледа децата, сигурно и те обича, а ти си вееш патката с разни селски курви, а после се праскаш по форуми - видиш ли колко ми е трудно да реша дали да съм с нея или да не съм.

Ах как ме нервират мъже (свине по-точно) като теб.

Отврат ! ОТВРАТ!!! ОТВРААААААААТ !!!!”

Любимо ми е: „тя сигурно пере, готви, чисти… сигурно и те обича”! Значи може и да не обича, обаче пере и готви жената!! Може да пуши и клюкари по цял ден със съседки, после в бг-мама, да не си бръсне краката, да спи с колегата от долния офис, че и с тоя от горния, или въобще да не иска да стъпи на работа, обаче чисти и готви!

Може да ме обвините, че защитавам мъжете и ще сте прави. Да, в случая НЕ съм на женска страна. Нека синовете ви си останат просто вашите деца – единствени, най-обичани, но все пак деца!

"Мамо, мамо, а къде е слона?"

Петък - CIRQUE DE SOLEIL. Ако не бях го подарила на Милен за рождения ден (защото ги обожава от години), никога нямаше да ида. Защото не обичам цирк. Жал ми е за животните, клоуните са скучни, винаги е студено и от някъде духа….Абе, не обичам цирк и точка!

Преди да идем, все пак се допитах до моя най-добър приятел, лекар, фармацевт и съветник – Гуглето – какво толкова му е великото на тоя цирк. С други думи, отидах подготвена. Аз от малка без домашно не оставам. Тука, в последно време, мъча една магистратура, ама…. Та така де, оказа се, че тоя цирк, не е съвсем цирк всъщност. Екстра!

Преди да започне представлението, съобщават, че т.к акробатите изпълняват сложни номера, снимането с телефони, фотоапарати, камери и т.н е абсолютно забранено! Със или без светкавица - няма значение. Щракаме ние с телефоните празната сцена (ей, така, за спомен), изключваме звука им и айде в джобчето. Изгасят лапмите, излизат артистите и се започнаха светкавиците… отляво, отдясно, отпред, отзад…като концерт на Лили Иванова през 84-та! Хората от екипа търчат по стълбите да правят забележка, а хората от скамейките само чакат да им обърнат гръб и айдеее пак «он че ми каже той на мене. 100 лв. съм дал, аз ако на фейсбука не качим снимка, значи никъде не съм бил!» И така играта на гоненица продължи до края.

Зад нас бяха се настанили 2 семейства. Едните живеят в Америка, другите – в България. И двете – от провинцията. Още преди началото, американците разясниха на приятелите си, на двата реда зад тях и на двата пред тях, че може и по-долеч да се е чуло, кък сига си заминават другата сиедмица, ма приди туй ша идат на Борувиец в идин пиет-звиездьен хотьел.

По средата на първата част, «американеца» вече беше съвсем наясно: «Ба! Туй въобщье нье ие Сирк дю сулей! Дажи нье са ви го дувиели целия!»

Егати кък съ разочаровАх! Аз да направя изненада на Милен, за рождения му ден, а то…пак да ни изиграят, мамка им буржоази западни!

Отпред едно дете трети път дърпа майка си: „Мамо, мамо, кога ще излезе слона?” „Ми не знам, мама, ще видим”. Обаче от слона ни вест, ни слонова кост! И детето си заспа.

А на сцената една китайка се сгънала на десет и се хванала за една пръчка само със зъби. Чак се улавям, че не дишам… „Ееее, кво па толкова!” – пак отнякъде се чу. После пък две девойки, „е нема как да не са лесбийки”, се хвърляха и мятаха, ама пак не бяха „толкова”.

Накрая – аплодисменти! А от горе публиката търчи към изхода… който иска да си пляска, ма те първи ще излязат.

Един бис и тамън за втори, лампите светнаха и втори бис нямаше. А по радиостанцията на охраната се разнася зловещ глас: „Кой светна? Кой каза да светвате лампите,бе?!! Кой?!!” После докато чакахме да излезем от паркинга, дойде линейка, та явно се е разбрало кой светна.

Представлението свърши, започва голямото бутане. През 91-ва майка ме прати с едно купонче за превръзки. Е и пред аптеката така се мачкахме тогава.  

„Бутнете втората врата!” – вика мустакат дядо. Хааа и той за превръзки е ходил. „Съборете я!” -  май и пред Партийния дом бензин е носил.

А на младите не им пука. "Хи хи хи, ха ха ха"…много знаят те какво е купонна система и Партиен дом.

„Пфу! Два часа, от които 1 – пантомима!” – пак от някъде се чува...

"Хи хи хи, ха ха ха" .....

На мен дали ми е харесало? Абе, тука въобще не става дума за цирка…

Фокус върху клиента

Вторник е мъжкия ден. Мъжа ми ходи да рита, пък аз го чакам с нещо вкусно, домашно приготвено (обикновено предимно месно, но тая седмица сме на диета J). Та тръгвам аз от работа, влизам в магазина, избирам квото избирам и на касата. Зад мен един чичо, дето явно пък му е женска вечер, че се беше натоварил до ушите горкия. Та стоим си ние в редичка и изведнъж една патешко жълта глава с ярко оранжево червило се протяга от съседната каса, вперва поглед в чичото и вика:
- Гусподинеее, минети при мен!
??Ма как така минети бе, госпожа?! - си мисля аз - Не ви ли е срам? Пред толкова много хора … а и чичото явно не вярва на късмета си, щото още седи като закован зад мен и притеснено се оглежда. Обаче червилото вече започва да се изнервя:
 - Е, айди по-бързичко! Минети, минети на сам!
Егати и модерната Билла братче! На едната каса хляб, масло и веро, на другата – минети. На това му се вика „фокус върху клиента” (това е една от осемте нови управленски парадигми, ма ако ви интересува, прочетете си в Гугъл).
Чичото повече и не му мисли, грабна кошницата и бегом към патешката коса, че повлече и други след себе си…мъже, жени… Аз си останах де. При моята си касиерка. Неприветлива, сърдита, грозновата, ама жал ми стана. Да вземем сега заради едни минети всички да я зарежем, горката.

Излизам си от магазина, заставам на улицата и чакам да мине такси. Бързам, че ей го на 7 стана, а картофите ги чака 40 мин. варене и после още 30 – печене. Минава едно, ама менте някакво. Не го спирам. Минава второ, от мойте е. Вдигам торба – спира. Аз по принцип много истории имам с таксита, ама за тях – друг път. Та напъхвам се аз на предната седалка, дърпам и торбите, чантата… Шофьорът ме поглежда нервно:
-          Ше мое ли само торбите да ви ги турим отзад?
Ае, стига бе! Да не са подновили „Сладко отмъщение”? Оглеждам се – няма камери…. Егати сексуалната вечер!
Еми, не може па отзад! И отпред не може! А за минети, ей ти я там Билла-та, последната каса откъм вратата.
Шофьора разбран човек излезе. Повече нищо не ми предложи. Пък може и на светло да ме е огледал по-подробно и да не ме е харесал… Само попита:
-          Ша ви преча ли ако запаля? - И без да дочака отговор си запуши.
-          Няма проблем! – усмихвам се любезно.
То нали след секс се пуши… пък аз като му отказах…поне цигарката да му остане от ритуала.

Пътуваме си ние така в таксито, аз – замислено гледам през прозореца, шофьора – пуши и потропва по волана в такт с радиото: „имаме ли връзка със теб сегаааа….или се разпаднаа внезапно тяааа…”

Еми не ни се получи връзката, пич! То пък бива, бива прямота, ма ти прекали. Верно, че жените станахме много отракани и настъпателни, ама все пак, нали виждаш, аз съм от по-старото поколение. Въпреки, че оранжевоустата касиерка е от още по-старо поколение, ма глей как се е пренастроила бързо. А навън - белота, заскрежени дървета, снежинки танцуват…романтика, дет вика един приятел. А ти - отзад, та отзад!? СЕди си сега и си пуши самотен!

Спираме пред нас. Разбира се, „неам ти върна”.  Не ми се ходи пак да развалям в кръчмето по-надолу.  Миналия път трябваше да си купя вафла, че ми стана неудобно вече. Айде, взимай 2 лв. бакшиш и да си бегам, че току-виж пак някое предложение направиш.

Качвам се в асансьора, който разбира се не ходи до нашия етаж и си мисля колко много се е развило обслужването… Учихме ние в университета, че „Съвършените организации познават и се стараят добре да разберат своите клиенти.” и си мислехме, че ние в България сме още далееееч.

А само година по-късно, какво развитие! Истински стремеж за опознаване на клиента и то в най-стария му библейски смисъл. Такъв фокус ми направиха, че Астор направо може да си тури и той главата отзад.

Та така де, стига съм мислила вече! Кой е..л - е..л, мен ще ми загорят картофите!

Колко е важно да бъдеш...модерен

През последните 10-тина дни, разбрах, че съм старомодна, щот не харасвам поведението на г-жа Ю, не съм българка, щото сърцето и краката ми не рипват към първата маса, като чуя чалга и не съм жена, щото не мечтая да имам пълен гардероб с драни неродени животни…. Та точно това си откритие постнах под коментара на приятел във Фейсбук (коментара е във фейсбук, приятеля – реален J), който също се чувстваше старомоден. И оттам пък се захвана спор…”заговорихме” се с един г-н Здравко, дет е от модерните, ма той много се нави, реши, че се сърдя, почна да прилага разни статии и ми стана скучно, та напуснах. Обаче, продължих да си мисляяя…. Ся, аз старомодна ли съм последно или не?

Преди 2 дни станах на 32! Яснооо, не съм млада…. Габаритите на моя „дженифърлопез” отдавна вече не ми позволяват да съм модна….Бахти! Аз верно съм старомодна, бе! То както е тръгнало, ще се окаже и че не съм българка, не съм и жена….. и айдееее утре с палто от норка, шапка от чакал и гети от човека Йети върху масата в Найт Флайт (само дано са издръжливи тия маси там, че…)

Така и така съм почнала с покъртителните откритията, та да си кажа:

Не харесвам Димитър Рачков! Като актьор. Другото – няма значение. За първи път го гледах в Народния на Камерна сцена в „Бившата мис на малкия град”. Дали заради обкръжението от истински големи актьори, дали щото тогава все още бях първи курс, ма ми хареса.. И после бум! и той гоуем актьор стана, гоуемо скачане, гоуема пот, гоуем ужас!…. Да живее мъжката баба Гицка (а.к.а Стоянка Мутафова)!

Не харесвам „Милионер търси съпруга”, фермер също я търси, брат му и той…ба и булката беглец, ба! Гледала съм ги! Аз обикновено не харесвам нещо, след като го видя, опитам или послушам…щото като бях малка не харесвах крем супа, ма никога не бях я яла.

Не харесвам вафли! Само едни руски - „Мишка Косолапый”. Обичам кифли! Обаче, напоследък кифлите вървят с вафли и то много сложно станА.

Мразя да ми вкарват думи в устата! Айде, моля ви се, без повече калории!

Ейййй, много неща не харесвам бе! Абе, аз съм ебаси хейтъра! Ма то сега е много фешън да си хейтър…уфффф, объркАх се съвсем, ей! Ще взема да спра, че ми отидоха гетите….

Айде, със здраве и „кой не скача е червен!”