Публикувам текст на Милен Божилов. Тъжен, но истински....
Скоро бяхме на погребение на наш приятел
във Варна и както обикновено се случва на такива тъжни събития – се
поразмислих.
Гробищен парк
Не знам колко от вас са били на
централните гробища във Варна, а и не ви го пожелавам, но аз, макар и много
пъти да съм минавал от там, никога не се бях замислял къде всъщност се намират
те. Централния вход се намира до единия от моловете във Варна, а в непосредствена
близост има и бензиностанция. Значи от едната страна хората зареждат колите си,
безгрижно обикалят и пазаруват, а от другата близки и роднини казват последно
сбогом на починалите приятели, деца, братя или сестри. Докато вървяхме от
параклиса до последния дом на нашия приятел, мислех за многобройните некролози
окачени на дървета, табла и където е възможно другаде. Снимки на млади и стари
хора, висяха с надежда някой да ги познае и винаги да ги помни хубави и засмени.
Неусетно пресякохме целия парк за да видим, че и от другата си страна той
граничи с мол. Не можах да не се замисля дали Бог и Дявол обикалят с колички в
гробищата, този „търговски център“ за души и търсят ли да „купят“ души, така
както хората обикалят магазините само на 50 метра от тях. Замислих се дали и те
излизат с препълнени колички и дали се връщат за още? Чакат ли да „отворят“
парка с количките отпред от ранни зори? Направили ли са си списък какво им
трябва? Има ли промоции – „Вземи 2 души, а 3-тата безплатно“.
Докато си мислех всички тези неща,
достигнахме и гроба, който се намира в края на парка. Тук ме чакаше поредната ирония
на съдбата – гробището граничи със стадион/или училище/, от където се чуваше
детски глъч и радостни викове. Ето, че ние стояхме от едната страна на стената
– сива, очукана и с бодлива тел – сякаш за да не избягаме, където майка, жена,
баща, роднини и другари тъжат и гледат как спускат тяхното дете, съпруг, брат и
приятел в студената тъмна земя, а от другата страна – деца безгрижно ритат
топка, смеят се, играят...
Майките
Наскоро се замислих и се оказа, че съм
присъствал на повече погребения от колкото сватби или раждания. Смъртта е голяма
мъка и несправедливост, особено когато хората са млади.
Най-тъжното, което съм запомнил, е как
тъгуват майките за своите рожби. Сигурен съм, че всеки скърби по своему, но
така, както се разкъсват те, не съм виждал друг да страда. Една истинска,
неподправена, безкрайна и неутешима мъка. По време на словото на духовника,
който ни уверява, че починалия се намира на едно по-добро място и че всичко се
случва по воля на нашия Господ Бог, те (а и честно казано и аз включително) не
вярват и не разбират – как така детето им го няма по волята на Този, на Когото
се молим да ни дава здраве, да ни помага. Как така точно Той им е причинил тази
мъка, за която ни уверяват, че е по Негова воля? Не знам – казват, че вярата се
изпитва в трудни моменти, но аз лично смятам, че би могло да се намери и друг
вид изпитание.
Думите, с които майките изпращат децата си,
как не искат да се разделят с тях и изписаната тъга на лицата им, ще помня завинаги. Вярно е, че смъртта е част от живота, но все пак нека
всичко е по реда си – родители не бива да погребват децата си.
Руснаците
Разказах на наш познат, руснак, за това, че пътувам
за погребение на млад мой приятел, а той ме погледна и каза – след Великден
портите на рая са отворени 40 дни – твоя приятел е там. Стельо – вярвам, че си
влязъл и димиш с пура там някъде горе. Почивай в мир!
