Цената на щастието с и без опаковката

Обожавам пролетта! Не заради птичките и зелените тревички. От тях имам зверска алергия. Просто обожавам да се разхождам из малките улички на София, да откривам чудни малки работилнички, най-ароматното кафенце в града, нова галерия…

Вчера обаче имах първа цел - голямо „магазинче” на централна "уличка". За обувки, разбира се! Чакам ги от 2007 тея обувки да стъпят и в България. Ето ги! Същите като в сайта! Обаче 20 % над бюджета, дето имааааам… L Пробвах ги! Голяма грешка! Никога не пробвайте нещо, което надхвърля бюджета ви и знаете, че ще ви лепне! Насилих се и излязох от магазина… обаче вече ни работилничките ме радват, а и какво кафенце в 7 вечерта?! И почвам аз с уравненията: Ако не си купувам тоя месец списания и тамън ще покрие тия 20 %. Или пък може да си намеря същите, ма на по-ниска цена. Тогава хем душата сита, хем обувките – цели. Е да, ама няма пък точно същите. И докато си смятам аз процентите, в които никога не съм била добра, хоп, пак пред магазина се оказвам. Случайно. Дали? Цамбур вътре: „Взимам ги! Давайте!” И докато бюджета ми + 20 % бавно преминава от картата в неизвестна посока, една девойка чурулика усмихнато и тропка с една електрикова и една цикламена обувка из магазина.  „Охххх, страхотни саааа! Оффф, не мога да избера… Вие какво ще кажете? А вие? Оххх, не мога да избера. Ще си купя и двата чифта! Даже ще си ги нося ей така – една цикламена и една електрикова!”

Трансфера ми е успешен! Айде ново уравнение. Тоя път x е t (време). Дали и ако да, колко време ще се сърди Милен, че „пак обувки”. А и аз имам ужасния навик никога да не крия цената… „Ама аз взех оранжеви, щото знам, че ти мразиш зеленоооо. А зеленките бяха просто уууникааални…”

И докато се връщам аз в годините на СМГ-то с разни уравнения и неизвестни, едно „шляяяяп!” ме връща в настоящето. В градинката на Седмочисленици тийнове си бият шамари. Страшна игра! А по мое време, к'ви тупалки имаше! Истински! Не „шляп”, а „Бух! Бух! Туп!”. Само дето участниците бяха момчета, а сега основно момичета, ама… времена и нрави, както казва ТВ-гурото професор Вучков.

Срещу мен върви семейство с повече злато по себе си от кубетата на Невски и се смеят ли смеят… с цяло гърло. И майката и бащата, че и сина-предтийн.

Пред Мимаса двама младежа, подпрели айрян на капака на А6-ца, нагъват суджу, мляскат и се хилят. Единия се омазал с майонеза около устата и голям смях. А една баба стиснала продърпани букетчета, седи върху тенекия на ъгъла на Графа и Патриарха и гледа тъжно към смеещите се момчета. На бабата хич не й е пролетно, още по-малко весело…

Добре де, нали „щастие с пари не се купува” ? Защо тогава не видях нито един усмихнат човек на спирката на трамвая? Защо бабата гледа тъжно? Защо въобще по дяволите, седи на тоя ш*бан ъгъл, а не гледа „Черешката на тортата” ?

Връщам се в годините, когато имах най-малко пари – студентските. Егати кефа като идем след часовете във „Финансиста”! По една салата с нарязана пържола, омесена с майонеза и кисела краставичка. Били викаше, че била от „клиентско”. Демек к'вото останало от дневните пържоли на клиентите… И най-вероятно беше права! Ма голям праз! Баси колко се веселяхме там…. Даже един път спря тока (а то е на последния етаж и се стига само с асансьор) и останахме „заложници” няколко часа. Ехааа, песни… „Кой ще меее прегръщааа, от сегаааа и къдееее…”

И като дойде Петък и Събота, среща в „Дивака”. С Ради си разделяме по 1 овчарска, 1 пържени картофи със сирене, 1 фанта лимон и 4 големи водки „български”. Хем пари не харчих, хем тежах 45 килограма! И по цяла вечер – смях!

А как се хилихме с Били като ми се скъсаха обувките и ми изскочи кутрето насред Раковски! Ейй, колко обущар видяха тея обувкииии!!! Няма пари за други, пък и ей я къде е зимата…

Е да, тогава си живеех при мама на Стамболийски, взимах си стипендийка и кеф! Един път само платих половината сметка за домашния телефон, щото много наговорих, а и още нямаше мобилни. И така си бяхме всички приятели. А като свършат парите, купувахме "на партия" по 1 бутилка водка, 2 степчета, които разтваряхме в 2 литра вода и по парковете! До сред нощите. И пак смях, смях…..И едни мечти за бъдещето...все розови и усмихнати.

Ама като кандидатствахме, никъде не пишеше:

След завършване на тази специалност, имате следните опции:

А) Ако сте грозна, но талантлива актриса – щатно място в Шуменския, ако сте много талантлива, може и до Народния да стигнете. Месечна заплата 350 лв.

Б) Ако сте бездарна, но красива – горепосоченото + водеща на предаване, че и в сериали, ама след 2010 година. А ако сте много красива, дори участия в реклами. Месечната заплата може да стигне и до над 1000 лв.

В) Ако пишете добре, съсценарист на сериали. Ако баща ви/дядо ви е бил голямо име по комунизма, може и главен сценарист. Месечната заплата зависи от баща ви или дядо ви, дори да са покойници.

Еййй, колко години мъка, а и колко кандидат-студенти щяха да се спестят на Академията….. Че и не само там, ама нямам особен поглед върху другите ВУЗ-ове. Доколкото знам, при Иконома, вероятността да станеш водеща е дори по-голяма от описаната в Б).

Ама нищо такова не пишеше тогава! На мен ми отне 3 години да се преориентирам… А има такива, които закъсняха… взимат си 350 лв., от които като сметна колко отиват за пенсионна осигуровка, най-вероятно ъгъла на Графа и Патриарха няма да е единствен след време. Обаче има и такива, на които не им пука! Те са мнооооого малко. Те са истинските „хора на изкуството”. Най-вероятно, също толкова малко хора са ги и чували, защото не ги дават по телевизора.

Всъщност, не знам има ли мерни единици за щастието. Може би младостта или здравето, въпреки, че като знам цените на лекарствата… А в Куба казват, всички били щастливи. Бедни, болни и щастливи. Не знам, не съм ходила. Може и така да е. А може би щастието е в главите ни. Щастлив е този, който е щастлив, когато се чувства щастлив.

Преди време, четох следната история в биографичната книга за Невена Коканова, разказана от приятелката й Мария Статулова. Останала Невена без работа в театъра, а киното вече умирало. В театъра много не я долюбвали. Най-вероятно, защото Невена Коканова не се вписва в нито една подточка. Тя е хем красива, хем талантлива. Та, двете безпарични. На едно кафене не можели да идат като хората. Пък имена, особено Невена. И си организирали следната „игра”. Взимали в Петък дрехи или бижута от реквизита на театъра. Обличали се в Събота, нагласяли се и тръгвали гордо из софийските улици. Разхождали се, смеели се, като се уморят, сядали на пейка в парка. И били щастливи! Много щастливи!

Послепис: Ако сте между 20 и 50 години и не сте инвалид, нямате никакво, ама никакво извинение да не работите, докато майка ви мие насрани старчески задници в Италия или Гърция!