Този път - без хумор!

Не знам защо напоследък темата за деца, родители, семейни отношения толкова ме впечатлява! Всъщност, какво има да не знам?! На 32 г. съм и явно часовника ми не само тиктака, а направо звъни оглушително. Ма аз с алармата никога не съм имала проблем! Тя си дрънчи, аз си спинкам….хич не ми пречи. Както и да е! До сега винаги съм се опитвала да гледам на проблемите по-иронично, с чувство за хумор, да не съм от вечно мрънкащата тълпа, но тоя път няма място за смешки. Днес в Дир.бг прочетох:

„Депутатите отхвърлиха промените в Кодекса на труда, предложени от депутата от Коалиция за България Захари Георгиев, според които осиновителите на деца до 5 г. да имат право на отпуск по майчинство.”

Няма да коментирам самата статия или поредната полюция на депутатите. Който иска, ще я прочете. Искам само да ви споделя една история…

Преди години, преподавателката ни по физика в СМГ,  г-жа Ятовска, организира събиране на дарения за дома за сираци в гр. Роман. С внучката й се връщали от не помня вече къде. На гара Роман влакът се развалил и трябвало да изчакат час-два да го оправят, за да продължат към София. Решили да направят един бърз тегел по градчето. Така стигнали до оградата на дома. Няма да ви разказвам какво са видели, защото това са се техните спомени. Ще ви разкажа моите.

Направихме инициатива по събиране на дрехи, пари за купуване на обувки, боб, макарони, олио и т.н продукти от първа необходимост. Т.к до тогава, голяма част от децата не бяха носили обувки?!, не знаеха номера си и изпратиха очертания на крачетата си върху лист хартия. Всичко това се случи малко преди Коледните празници.

Г-жа Ятовска събра няколко ученици от випуска, между които и аз, да отидем лично и да раздадем нещата на децата. Ние пътувахме с влака, а подаръците с бусове.

Бяхме направили и на всяко дете пакетче с портокали, шоколади и някакви такива „сладушки”, както едно време когато сурвакахме съседите на Нова Година.
По пътя, г-жа Ятовска ни събра в едно купе, за да даде инструкции, които сама е получила от преподавателите в дома. Помня някои:
„Момичета, махнете всякакви обеци, пръстени и гривни! Децата не са виждали и ще искат да им ги подарите, а дори да им ги дадете, няма да има за всички и ще се сбият”
„Давайте подаръците на всяко дете лично в ръчичките, хем да не им ги вземат по-големите, хем и леличките…”
„Не говорете за семействата си!”
„Дръжте се! Това което ще видите, може да ви травмира за цял живот.”
Последното се оказа повече от вярно! Дори докато го пиша, сълзите ми рукват…..

Стигнахме до дома. Децата бяха от 1-ви до 12-ти клас. И не, не бяха само циганчета. Навън беше зима, а някои бяха с вързани с ластици найлони около крачетата си… вместо обувки. Трудно се различаваха момиченцата от момченцата, защото повече от половината бяха с обръснати глави. Заради въшки. Още в началото започнаха да си избират „своя кака” и „свой батко”. Така около всеки един от нас се сформира малка групичка. Всеки се опитваше да хване своя батко или кака за ръка, да се докосне до него…. Гледаха ни с големите си очи и ни разказваха историята си.

„Пък мен не може да ме осиновят, защото мама не е дала”,
„А аз имам брат и сестра. Те са по-големи. Брат ми е ей там, а сестра ми живее при майка и татко”
„ А ти с майка си и баща си ли живееш?” – забиват ме със „забранен въпрос”
„Не! Моя татко е починал много отдавна.”
„Значи и ти си като нас! В кой дом живееш?”….

Ако някое дете реши да смени „каката” или „баткото”, другите яростно го отпъждаха: „Махай се оттука! Ходи си при твойта!” и така се вкопчваха в своя, че чак задушаваха с малките си ръчички.

Имаше едно момиченце от „моите”, около 7-8 годишна, с обръсната глава. Циганче беше. Не говореше много. Само вървеше до мен като сянка и ми галеше косата, щом се наведа или седна.
После ни разходиха да покажат къде спят, къде се хранят…Имаха един стар телевизор, закопчан с катинар в шкаф със стъклена витрина.
Стаите, в които ме въведоха, помня вече смътно. Явно вече ми беше дошло твърде много мизерията и трагедията. И не толкова в самия дом, колкото в душите на тези деца. Започнаха да се дебнат и клюкарят едно друго. Всяко се стремеше да изпъкне, да стане любимец. Сигурно са се надявали, че някой от нас ще се върне и ще ги спаси…

Започна тържествената част. Извикаха ни в „залата”. Там раздавахме пликчетата със сладостите и обувките. Извиквахме децата едно по едно. Те гледаха жадно в шоколадите и за отрицателно време пода се покри със станиолчета.

„А това какво е?” – едно момиченце държеше портокал в ръце и го оглеждаше подозрително. Забелязах, че почти във всяко пликче бяха останали портокалите.
„Портокал. Вкусен плод.”
Детето го захапа както е с кората и се намръщи „Горчив е! Не ми харесва!”

Учителките обявиха, че са ни подготвили кратка програма, за да се отблагодарят. Подредиха ги пред нас и децата запяха. "Песен за сирачето"… Знаех, че нарочно са ги научили на тая песен. Знаех и че не трябва да плача пред тях. Затова избягах от залата. И някои от другите момичета хукнаха. Всички „каки” ревяхме. Някои от „батковците” също.

Пътя обратно не помня… как сме се качили във влака, какво сме говорили, въобще говорили ли сме си нещо…

 "Дайте да анализираме. Най-бедната страна в Европа, с най-много почивни дни, с най-много майчинство. Като си най-беден, за да настигнеш другите, трябва да работиш най-много. Всички да си стоим вкъщи - и да ставаме по-богати. Ама не се става богат и не се просперира, като си стоиш вкъщи" – мотивира отказа си лидерът на ДСБ и бивш премиер на България Иван Костов.